Живеем в един от малките апартаменти в многоетажна жилищна сграда, която осигурява подслон на множество семейства от средната класа. По всяка вероятност обаче членовете на семейство Felis Domestica, които са си харесали нашата сграда, превъзхождат по численост членовете на Homo Sapiens, защото тези четириноги същества с прибиращи се нокти, които могат да се фукат с провинциалните си братовчеди – лъвовете, тигрите, рисовете и оцелотите – не се страхуват от никого в нашия квартал. Увеличаващата се популация на котки, зад чиито нокти се крият по девет живота, създава ядове на всички, но и внася комични елементи в живота на мнозина.
Котките на нашата улица имат свои собствени стриктно съблюдавани демаркационни линии. Мишеловците от партера, първия и втория етаж не напускат територията си, освен когато, измъчвани от глад, правят набези към кухните отвъд линиите на контрол. Терасата е запазена изключително за младежите, а понякога аристократите от някогашния Сиам я използват за миене на тялото с език и слънчеви бани. Някои котараци пък си намират удобни ъгълчета, за да потънат в мъркащ сън, и то на места, където няма къде да се обърнеш, като например будката на пазача, където може да са заварили бедния човечец да подремва. Господ е надарил тези котки с два гласови апарата: един за мъркане и един за мяукане, а няколко от нашите квартални котешки сопрани държат будни всички живущи в блока със своите среднощни концерти, изнасяни за специални случаи.
Някои от живущите, които искат да поддържат безупречна чистота, се дразнят, когато тези сиви котки разпердушинват вещите им. Привържениците на силовите мерки сред живущите са категорични, че котките трябва да бъдат прогонени с бич от девет върви. А поддръжниците на несиловите методи не могат да решат как да постъпят, очаквайки да видят в каква посока ще се наклонят везните за котките. В крайна сметка не знаем кой ще си сложи главата в торбата.